Интервю с писателя Кирил Назъров

ИНТЕРВЮ С КИРИЛ НАЗЪРОВ

ноември 2016 г.

На 2.11.2016 г. Кирил Назъров – почетен гражданин на град Елин Пелин, навърши 75 години. Заедно с това, с подкрепата на Община Елин Пелин, излезе от печат новата му книга с проза и публицистика „Мигове невъзвратими“ с подзаглавие „Нощен дневник“. Една книга, в която са събрани записките на писателя от безсънни нощни часове – бележки, размисли за живота, есета, импресии, миниатюри, етюди, и за която той самият пише: „Донякъде тя е равносметка на живота ми.“

Разговаряме с Кирил Назъров за новата книга, за творчеството, за духовната картина на съвремието ни.

Мислили ли сте някога за себе си като седемдесет и пет годишен? Как се чувства творецът на тази възраст? Какви са нейните предимства, нейните минуси.

Ще отговоря с едно кратко стихотворение и снимката, която ме вдъхнови да го напиша:

СИЛАТА НА ЛЮБОВТА

В размисъл унесен

за своя сетен път небесен,

съчинявах си заветно

някакъв куплет, но…

„Рано е за лебедова песен!” -  

двойка влюбени

пошепна ми приветно.

Да, навлизам в сериозна възраст, 

ала няма за къде да бързам!...

А как се чувствам? Когато отбелязаха 60-годишнината ми си казах – щом е юбилей, значи остарявам,  когато се честваше 70-годишнината ми си казах, че вече съм стар. А сега се чувствам млад!

    Всяка възраст има своите хубости. Стига човек да я изживява пълноценно и най-важното -  да няма сериозни здравословни и други проблеми.

Как започна всичко? Как се случи така, че тръгнахте по пътя на литературата?

    Започнах да съчинявам стихчета още в детската си възраст. Моето детство беше трудно. Премина в родното ми планинско селце. Пасъл съм стоката, работил съм на нивите, сякъл съм дърва и шума… Но изпитанията от първичния и суров селски бит за мен беяха школа. В  „Мигове невъзвратими” често се връщам към детството си – с умиление и нежност, с носталгия и болка…. Трайно започнах да се занимавам с литература като студент. Немалка роля да се насоча към тази област има и учителката ми по литература в Петричката гимназия Магда Панчева.

Кои са творците, които през тези години сте чувствали най-близо до себе си като духовна нагласа?

    Различни. За детска  литература - Асен Разцветников и Ангел Каралийчев /и двамата са от Горнооряховско/… За поезия - Яворов, Валери Петров... За проза – Елин Пелин,  Йордан Йовков, Димитър Талев. А за всичко – Вазов!

   Но усвояването на занаята, подражанието са донякъде. Основното за твореца е да съумее да достигне до дълбините на собствената си душа. Тя е единствена, само негова. В нея е прикътан неговият талант – неповторимите идеи, думи, образи… От нея извира всичко – неговите чувства,  мисли, усещания… Няма двама еднакви човеци, двама еднакви поети.

Вие сте поет и писател, пишете и за деца, и за възрастни. Ако сам трябва да определите своите най-добри, своите любими творби, кои бихте посочили?

    Най-хубавите творби, които съм написал в отделните жанрове. А те са онези, който са най-плътно наситени емоционално, смислово… И са достъпни за всеки. Макар че на майката са любими всичките й деца. Трудно би казала – най-умното, най-послушното…

    Ще бъда щастлив, ако поне малка частица от това, което съм написал преодолее   времето и живее дълго.

Смятате ли, че днес за човека литературата вече не е онова, което е била примерно преди един век?

   Да, при наличието на непрекъснато усъвършенстващи се визуални технически средства. На  всевъзможни сайтове, телевизионни канали и т.н., които  изяждат времето на увличащия се по тях. На човек му остава малко време за четене. Но нищо не може да замести и да измести хубавата книга. Защото тя дава много на всеки, който я цени. Тя само дава, без да иска нищо в замяна. В нашето динамично време на преден план излизат по-стегнатите, по-плътни, фрагментарни жанрови форми, предимно есеистични, публицистични, документалистика...  Бавно отминава времето на дебелите сюжетно-фабулни книги със стотици и хиляди страници. Животът става все по-забързан, динамичен и в бъдеще тези тенденции ще се засилват.

   Това обаче ни най-малко не намалява стойността на безсмъртните произведения на Сервантес, Толстой, Достоевски, Балзак, Талев…   И не означава, че „Дон Кихот”, „Война и мир”, „Престъпление и наказание”, „Човешка комедия”, „Железният светилник”…  няма да имат читатели. Имат и винаги ще имат!

    Литературата ще живее, тя е вечна! 

Кои са според Вас най-ценните добродетели на народа ни и кои най-характерните недостатъци? Какво намирате за най-типично в нашия национален начин на мислене?

    Благодарение на нравствените си добродетели народът ни се е съхранил през многовековната си история, в която изобилстват трагични епизоди. Той е търпелив, трудолюбив, добросърдечен…  

   За недостатъците не може да се даде обобщен отговор. Примерно на по-голямата част от политическия елит са присъщи алчността, лицемерието, безхаберието... Но въпреки нехайството на някои неподходящи управници, народът ни няма да изчезне, докато свят светува.

В „Мигове невъзвратими“ споделяте „Не е страшно, ако пустинята дойде при нас. Страшно е, ако тя влезе у нас.“ Мислите ли, че това вече се случва и какви са или биха били последиците?

    Казал съм го по повод глобалното затопляне на Земята и опасните последици, които би предизвикало безразсъдното отношение на човечеството към този сериозен проблем. Казал съм го най-вече за духовната пустота, която обсебва все повече хора. Тя е по-опасна дори от природната пустош. Но аз по природа съм оптимист.

Вие сте председател на литературен клуб „Димчо Дебелянов“. Какво е за Вас този клуб? Какво Ви дава? А какво взима?

    Отговорът на този въпрос се съдържа в книгата ми – главата „Творческо гнездо, в което крепнат таланти‘. Клубът съществува вече повече от двадесет години. В него са събрани хора, изкушени от художествената словесност. Едни с по-големи творчески възможности, други с по-малки. Но всички  са добронамерени, чистосърдечни. Взаимно се уважаваме. И така напредваме в литературата.  

    Колеги писатели ми казват: „Защо пилееш време и творческа енергия? Раздаваш се безвъзмездно, без да получаваш нищо.” 

    Себераздаването е присъщо на богатия духом. Бедният само взема…и си остава беден.

Какво четете днес? Ако направите съпоставка с предпочитаното Ви четиво преди 20 или 30 години, има ли промяна във вкуса? На какво се дължат измененията или постоянството в предпочитанията Ви?

    Чета предимно съвременна литература. Сега се издават безброй книги. Почти всяка седмица получавам по една новоизлязла книга на автори от цялата страна. Чета всички, защото авторите чакат моето мнение. Други чета в ръкопис, като ги редактирам. Разбира се намирам време и за класици, за поети и писатели, които ценя, за непознати автори и т.н. 

Едни писатели твърдят, че най-добре се пише в самота, че е нужно самовглъбяване. Други считат, че е нужно непрестанно да се пътува, да се живее сред хората, да се менят гледките и обкръжението. На основата на своя опит какво мислите по този въпрос? Кога сте бил най-продуктивен като творец?

    И двете са необходими. Лично аз обичам и двете, но при мен творческият процес е най-резултатен в самота. Литературното творчество е самотно занимание, а писателят е самотник. Най-плодотворна ми беше младостта. Макар че голяма част от творчеството ми е създадена през зрелите ми години. С времето човек натрупва опит, познания, мъдрост…

   Най-добрите български поети създават безсмъртните си творби съвсем млади и умират млади, предимно от насилствена смърт. Говоря за най-даровитите: Ботев, Дебелянов, Яворов, Смирненски, Вапцаров, Пеньо Пенев…  Съдбата на голяма част от по-второстепенните е също такава: Гео Милев, Сергей Румянцев, Димитър Бояджиев, Христо Ясенов, Стамен Панчев… Поетичното изкуство е свързано с младостта.

Коя е Вашата предпочитана среда, къде се чувства най-добре човекът Кирил Назъров?

    Сред природата, особено планината… Сред хората, особено добрите, стойностните личности…

Какво Ви вдъхновява? За какво мечтаете?

    Природата, хората, приятните преживявания, болката, страданието.  

    Дама от висшето петербургско общество води детето си при Достоевски с въпроса – какво да прави, за да стане писател? Той отговаря: „Страдать надо!”

   Времето, отредено ми за престой на майката Земя все повече окъсява. На моята възраст  човек вече не може да има много мечти. И все пак - за здраве, спокойствие, радост от деца и внуци...

Определяте „Мигове невъзвратими“ в голяма степен като равносметка на живота си. Поглеждайки назад кое постижение или момент от живота си Вие лично за себе си бихте оценили с „отличен“? С какво искате да Ви помнят хората около Вас и най-вече младото поколение?

    Имал съм много мигове не само невъзвратими, но и незабравими: когато се родиха децата и внуците ми, когато започнох работа като журналист в благоевградския окръжен вестник „Пиринско дело”, когато излезе от печат първата ми книга, когато ме приеха в Съюза на българките писатели, когато се сдобих със свой дом на Гара Елин Пелин и престанаха митарствата на семейството ми по квартири, когато ме удостоиха с високото признание - почетен гражданин на град Елин Пелин. С тези моменти свързвам и най-високите си постижения.

   С какво да ме помнят? С онова, с което съм заслужил тяхното уважение, тяхната  обич. Защото и аз ги обичам!

Нагоре